“... От тук окото волно прегради не намира.
Вселената пред мене покорно се простира.
Душата гордо диша. От тия планини
умът към нещо светло, голямо се стреми...”
~ Иван Вазов
Връх Ком ни посреща с мъгла, северозападен вятър и ехото на Вазовата поезия. Има нещо неописуемо в този връх. Не е нито най-високият, не е и най-трудният; не е най-западният или най-обзорният. И все пак в себе си съчетава достолепие и мекота, специфично за Балкана. От тук тръгва и най-красивият маршрут за морето.
За момент вятърът обръща посоката си и разкъсва мъглата, а ние ставаме неми свидетели на необятната многоликост на парче земя. На изток и запад се вие гръбнакът на Балкана като завинаги задрямал змей; на север планината се снишава, заравнява и изгубва в Дунава; на юг - река Нишава прокарва пътя си през скалите, а след нея върви и човекът, създавайки най-дългото село на България - село Гинци.
***
Училището
Училището в село Гинци ни посреща с катинар. Всъщност в началото не сме сигурни дали това е училището - липсват всякакви знаци за него, Интернет пространството също мълчи, а и местните хора не могат да си спомнят името му. Иначе да, това е сградата. Намираме тясна пролука встрани и успяваме да запечатаме няколко кадъра.
Каква е неговата история? Чии очи са гледали към планината? Защо е така изоставено? Задаваме си хиляди въпроси, чиито отговори търсим в останките от училищния живот. Като настоящи учители ни боли малко повече от тази картина. Естествено си задаваме и въпроса за смислеността на нашата дейност. Дали и от нея ще остане само ръкопис върху текущия дневник както по десетките такива, разпилени по пода?
Разбутваме портретите на една отминала епоха и някъде там между стари учебници и етикети на водка “Килър” намираме малката следа на човека - през 1975 година Снежана Тодорова Петрова, ученичка в осми клас, номер 13, е изписала четливо тетрадката си за класно упражнение по алгебра.
На изхода съзираме малка табелка, забутана в левия ъгъл - Народно основно училище “Кирил и Методий” - обзема ни чувство на върховно откритие. Издължените сенки на прозорците ни напомнят, че е ноември и е време да потегляме. Ще се върнем тук само след месец, когато натежалите от сняг къщи ще отворят вратите си за нас.
***
Четирима успяваме да откраднем един последен уикенд, преди края на две хиляди и двадесета година. Излизайки от София, декемврийският пейзаж на софийско поле ни успокоява със своята влажна кафявота. Шосето на север се вие плавно през отворени поляни и по-често гъста букова гора. Докато разменяме места с другите автомобили, ние ненадейно влизаме в село Гинци.
Отляво на пътя има паркинг, кметство, а след реката са накацали по-високо къщи. Вдясно виждаме малка синя метална барака, с козирка, няколко маси и един седнал силует, с когото се запознаваме. “Аз се казвам Станул Александров Игнатов, а иначе ми казват Станчо. Автобусен шофьор от 27 години.” Станул се усмихва искрено щом научава, че сме учители и искаме да разкажем модерната история на неговото село. Будните му очи оглеждат въздуха докато търпеливо изслушва нашите въпроси. Шумът на шосето е заглушен от скъпи спомени.
“Навремето имаше лагери на Петрохан за деца. Но тук почти обезлюдяха селата. Всеки гледа да бяга, да има поминък, де. Тук останаха много малко и ей сега дори един е починал, ще отидем да запалим свещички.”
Когато го питаме за училището, той посочва на север: “Има едно училище грамадно по пътя, а аз съм учил горе в онова до църквата старото. В Гинци са две училища. В онази махала горе беше моето училище. Но деца няма, млади хора. Две семейства дойдоха, но децата им учат в София. От тук до там си пътуват. На едните майка им е будна и кадърна, знае девет езика.”
“Имаше цехове ширпотреба, поминък от картофи и животни, но това замина. Сега са около 80 човека, по списъците за гласуване. Преди години хиляда и шестотин души бяха. Но всичко затвори, когато станаха промените. А имаше страхотна пекарна на главния път и всички пътници от Видин и Монтана към София спираха да си купят прекрасен топъл ръчен хляб тук. Всичко продължава да минава от тук, но не спират.”
***
“Като малък учих горе в старото училище, на три километра нагоре. Изкачвах го през зимите, сурови бяха.”
Станул ни разкрива все повече за гледките, които човек е могъл да види, качен на обгърналите селото възвишения. Зимни пейзажи с деца тръгнали на училище в преспи високи колкото тях самите. Топли кадри на множество семейства тръгнали на път през лятото към София, но останали да починат на този широк паркинг, доволни от топлия хляб, на който са случили. Бавната смяна на годините и израстването му, за да застане сега пред нас и да ни разкаже преживяното.
Преди да се сбогуваме, той ни насочва към две бивши учителки в селото - Цветанка и Златка. “Те могат да ви кажат някои неща. Много учители минаха от тук. Много деца бяхме тук - само в моя първи клас бяхме 43 деца, а 49-ти набор бяха 47 деца. Хубаво, че сте учители. Стига да има деца...“
В това време покрай нас минава познат на Станул. Те разменят няколко думи за своето детство. Става дума и за Ваньо, който е починал, а снегът се засилва. Със Станул пресичаме шосето и се изпращаме. Споделя ни, че неговата съпруга е починала нелепо и че той намира утеха тук, в планината. Казваме сбогом и потегляме към старото училище. След малко паркираме на тясна поляна, където пътя се разклонява и вървим още няколко минути, откривайки църквата и останките от старото училище до нея. Отляво е църквата с ниския двор, а отдясно покритите с мъх високи един бой каменни стени на видимо скромна по размерите си сграда. Тук са се събирали два класа, десетки деца. А как ли е изглеждало междучасието, в главите на хора, които сега имат само блед спомен за него? За онзи топъл, мокър майски ден, когато южният вятър те е стоплял, а ти си закусвал на стълбите на това сега порутено училище.
***
Впускаме се в търсене на нашите колежки Цветанка Михайлова и Златка Каменова. Трудно е да търсиш хора по обезлюдените места. В далечината виждаме силует на мъж и си проправяме път към него. Въодушевен от интереса ни към неговата съседка Цветанка, той ни повежда бързо към нейната къща. Създаваме празнична олелия с присъствието си, а Цветанка се извинява, че “не се привела във вид за гости”. Младоликото й усмихнато лице започва да ни разказва за старото училище до църквата, където са се събирали децата от всички махали на селото. “Пътувахме сред преспите и отивахме в училището мокри и премръзнали, а учителите ни държаха до печките, за да се стоплим”. Селото започва да се разраства, децата се множат и старото училище отеснява, което налага и издигането на новата сграда, чийто скелет успяхме да заснемем.
“Училището не беше само за учене. Там си правехме кино, играехме пиеси, растяхме заедно”. Населението започва да намалява в края на осемдесетте, а училището затваря врати след прехода. Сега няма нито едно дете. А иначе в селото има 80 човека. Оная вечер не можех да заспя и ги броих наум”. Явно учителите проверяват за присъствия и отсъствия и насън. Предлага да ни покаже снимка на учителския колектив - една единствена е останала, което я прави безценна. Усмихва се на снимката и естествено ни пита можем ли да познаем коя е тя. Не ни е много трудно - одухтвореността и топлината рядко се променят с годините.
Здравка Каменова намираме в приготовления на двора - внукът ѝ ще идва този следобед и тя се върти като вретено в последни приготовления. Едно коте я следва по петите, но тя е твърде вглъбена в предстоящото посещение. Не може да ни обърне внимание сега - има твърде много работа, а и много не помни. “Няма как сега, уцелихте ме в единствения ден, когато съм заета”. Така е по тези места - когато се връщат внуците и правнуците е истински празник.
***
Планината
Планината през зимата е магическо явление. Горе на високото се смесват хармонията на бялата пустош с чувствата на безтегловност и опасност. Поемайки към Тодорини кукли се движим в стройна редица, която бавно си проправя пъртина нагоре. Има нещо много шеметно в стъпването в снега - сякаш ти си първият и последният човек на земята; единственият, дръзнал да стъпи тук; откривател и пионер в своя ход. Планината естествено знае, че това не е така, но охотно те оставя да изживееш мечтите си стига да си достатъчно предпазлив. Бяла като мляко мъгла ни прегръща отвсякъде, а черните стволове на дърветата създават смут с контраста си. Осъзнаваме, че по време на целия преход с пътеката ще си играем на криеница.
По пътя се запознаваме с други двама туристи - за наше успокоение са минавали по пътеката няколко пъти и знаят къде да търсят върха. Чувството за споделеност в планината винаги е важен психологически момент - неведнъж ни е карало да изпитаме спасение. По билото се върви трудно заради вятъра и мъглата, но природата си знае работата - разкрива ни гледки от себе си точно толкова, колкото да продължим. Малко под върха започваме да затъваме до кръста. Мъчно се върви, върхът и посоката се виждат на пресекулки, а и обяд минава. Осъзнаваме реалната опасност да замръкнем по пътя обратно без да познаваме добре пътеката. В тези моменти си казваме, че не всичко е на всяка цена; даваме си сметка за превъзходството на природата и поемаме обратно. Нашите нови приятели ни предлагат по една малка типична българска напитка за отскок и вече се чувстваме по-близки. Пътят надолу минава много по-леко - в смях, истории и обещания за бъдещи преходи. Колко по-лесно се сближават хората при споделената страст към планината и споделената опасност при нея.
***
Едно е сигурно: този Балкан е идеален за зелени училища. Някогашните зелени училища от спомените на Станул лесно изплуват пред очите ни - детски глъч, смях и пъргави стъпки към Ком и Тодорини кукли. Сега може и да няма деца и учители тук, но планината е вечен стожер на тези спомени. Като учители и планинари й обещаваме, че много скоро тя ще е дом на някое от нашите приключения и ще й доведем ученици. За нея ще бъде истински празник.
Текст: Елена Татарова и Марин-Асен Коджаиванов
Снимки: Янко Морунов, Елена Татарова и Катерина Стоянова
© Фондация „ПлаМнина“, 2021
Всички права запазени.